Сватбите са като погребение

Няколко жени четящи блога ми са ми се сопвали, че съм бил женомразец (а има и такива, които завинаги са прекъсвали контактите си с такъв зъл женомразец като мен). Аз така и не мога да разбера защо, а и не се чувствам такъв. От друга страна съм голям егоцентрик, поради което много обидчив, и предполагам, че и други такива като мен, могат да се обиждат от истината. Но това е друга тема.

Обади ми се приятел да ми каже, че ще се жени. За мен сватбите са като погребения :). Те почти сигурно значат да загубя контакт с този човек. По правило жените приемат човека такъв, какъвто е, до сватбата. След това той трябва да бъде поправен. То и мъжете обичат да си показват жените (мъжко съревнование – да си мерим жените), ама жените се опитват да си поправят мъжете. Един от ефектите на тази поправка е, че по правило старите контакти на съпруга, макар търпени до момента, трябва да се изхвърлят. Вероятно, защото не трябва да си спомня за времената преди сватбата, а и може тези хора, да знаят неща, които съпругата държи да не и се напомнят. Съпруга като семеен човек вече трябва да има други приятели, одобрени.

А и семейните мъже не обичат много много да се срещат с не семейни. Не искат да се чувстват единствени прецакани в компанията. Как да се обадиш на такъв човек да се видите? Дори да се навие, трябва да прилага техники от филмите на Джеймс Бонд, за да не се издъни пред жената – нещо от типа на „аз с червен карамфил на ревера, ти с вестник дума с дупка”.

Все едно да ме поканят на хара хири, да съм свидетел.

А и на сватбите родителите плачат и поръчват непрестанно „сине-сине”. Кума танцува с Петел!?!, булката по стара циганска традиция трябва да бъде Купена?!?, разбира се по не по-малко стара българска традиция с фалшиви пари. Хората слушат чалга, играят хора в стил, „настъпих го аз, настъпи ме и ти”. По някое време задължително се появява не поканен цигански оркестър, на който ентусиазирано даваш пари, за да си ходи, и да не те измъчва повече със свирене. Булката оклепва бялата рокля с нещо червено. Масите в ресторанта се намазват и покриват с мърсотии, и изпозаспали навлеци пияници. Хаос, подаръци, рев. После като младоженците си тръгнат след всичкия изживян ужас и нерви, сите ги гледат все едно сега ще ходят да надничат през ключалката ще има ли луд секс или не. Ако в едно съм уверен, то е, че има лудо хъркане и надежда, че сутринта като се събудят, всичко това вече ще е изчезнало.

Сигурен съм, че куп жени сега ще ме нападнат – семейния живот е хубав, хубаво е да си с някой и т.н. Но това не е семеен живот, а партньорски живот. Разликата е само в подписа. А и аз не съм против семейните, те са против ергените. Чувал съм приказка от жена – „ако един мъж наистина обича, ала-бала, то той ще се жертва, ала-бала, жената не искала да се омъжва, искала да знае, че някой я обича достатъчно, за да се жертва”. И сега какво? Предлагаш, с надеждата жената да види колко я обичаш, и да каже „не съм готова”, а те неудовлетворена от твоето лазене по пода, решава да каже „да”, за да види дали ти случайно си бил сериозен. С леката може би надежда, да не си и хем да злорадства „знаех си”, хем да плаче „кога някой наистина ще ми лази”. Както се казва, кой, каквото си го направи, сам си го прави. Но и това е друга тема.

Думата беше за сватбите. Те са като погребения. Човека отива в един друг свят. Света на женените. От там връщане няма. Дори да премине през най-голямото щастие (Вица казва – „Кога един мъж е най-щастлив? След първия си развод”), срещите с ергени вече не са същите. Както и за мен с женените.