Ние биещите се...

Гледах предаването „На учителя с любов”, което бе излъчено по БТВ тези дни. Много хора се въодушевиха да обясняват как Българското училище се сгромолясвало. Даже един дългобрад тип във филма каза как преди нашите ученици са завладявали Европа, а сега вече не го правели. В известен смисъл напълно подкрепям твърдението, че качеството на образованието е лошо. Защото не отговаря на интересите на държавата и икономиката. Но в този филм аз не видях нищо, което да показва за мен, че се влошава.

Когато аз бях ученик преди 20 години в стандартно, не елитно училище, си спомням следното:

И ние влудявахме учителите си и им правихме на пук. Имахме млада учителка, която напусна на третия месец, включително и заради това, че я правихме луда. Изпълненията, които правихме бяха много по-големи от заснетите във филма. Там най-много показаха, че децата носиха ножове на училище. Ние пък носихме автоматични ножове, бойни ножове, бокс (мен са ме били с бокс), пръстени с остриета, газов пистолет (да, по тошово време беше, и въпреки това), а някой (да не споменавам имена, не един и двама) донесоха и пистолети. Офицерското училище (сега Национален Военно Исторически Музей) бе на близо, и ние влизахме вътре през оградата да крадем нафта и куршуми от стрелбището. При една такава експедиция приятел с дизедорант срещу клечка кибрит запали шапката върху главата на военен, който тъкмо се пресягаше да ни хване. Куршумите слагахме на трамвайната релса (от там минаваше трамвай 4) и се кефихме как гърмят, а хората залягат в трамвая. Кефише ни и как ни гонеше ватмана, и как никога не ни хващаше. В офицерското училище сме влизали по складовете, и сме крадели дори гранати. Макар те да не ни бяха интересни и да ги зарязвахме (но сме разглобявали не една). Хващали са ни. Карали са ни се. Биели са ни. И пак се връщахме. И скубахме перата от опашките на фазаните им. Крадяхме и селитра от колибите в парка. С нея и други материали, които купувахме от аптеките, правихме димки и ги хвърляхме през прозорците на хората или в асансьорите, точно когато някой го повика. За кеф, за емоция, за адреналин. Учихме химията с интерес далеч извън учебната дейност за да можем да правим бомби. Правихме всякакви неща, които се взривяваха. Включително и такива, които разпръскват вода. С едни такива бомбички ние замерихме момичетата в детската тоалетна в училище, докато се намокриха напълно а някой и посиняха. Съучениците и съученичките ми пушеха. Беше толкова разпространено, че май това бе единствената причина, поради която аз не пуша сега. Всички до един пиеха. И то не леки неща (като бира и вино). Особено на ученическите лагери се пиеха доста твърди алкохоли, в доста сериозни количества. Отделно от това, че си правихме мамби (намазването на лицето на някой с паста за зъби бе най малкото, изваждахме хората и ги изхвърляхме през терасата през нощта). Правихме дисекции на животни, някой от които живи. Други пъхахме по креватите на момичетата в лагерите за да ги чуем как пищят. Стреляхме се с фунийки с карфици на върха. Както по животните, така и по между си. Правихме пистолети, пушки, барут, прашки. Значително намалихме броя на гълъбите, врабците и уличните котки по нашите краища. По някой предмети съм знаел и значително по-малко отколкото демонстрираха учениците в това училище по БТВ. Нищо че в същото време ходих по олимпиади и се класирах в тройката на национални и международни такива. Мои съученици се биеха с учителите. Причакваха ги нощем и се биеха. Отделно от традиционният футболен мач между учители и ученици, който се провеждаше в нашето училище. На някой учители пък им крадяха колите, за отмъщение. Или просто ги препаркирваха между две дървета или други две, така че да не могат да се извадят лесно. Някой надписи по училищните стени бяха като духове, колкото и да ги боядисваш и махаш, те се появяваха отново и отново. Най-вече „Дикльо е пикльо”, коментиращ заместник директора Дикльовски. Много години по-късно посетих пак училището. Нищо не бе същото, всичко бе пренаредено и пребоядисано. Но надписа „Дикльо е пикльо” продължава да си стои на същото централно място, където си е бил винаги. Някой ученици взимаха наркотици. Леки и тежки. Някой и отглеждаха. Други (да не споменавам имена) рафинираха. На който се интересува мога и да му обясня как се правят и обогатяват някой базови наркотици. Макар пазарът да не бе така добре развит сред учениците, както вероятно е сега. Двама мои познати ученици се стреляха в двора на училището. Бой имаше всеки ден, и традицията изискваше да се съберем около него в кръг за да не се вижда. Биеха се и момичетата. Те пушеха и в тоалетната, пиеха далеч повече от нас. Ние пък крадяхме и други материали от комбината. Хартия, разни химикали, играчки. Цигани от време на време ни нападаха да ни бият в парка и да ни обират стотинките. Ние се събирахме на големи групи, и бързо ги намирахме, и някой ги пребивахме с камъни. Правили сме си концентрирана сярна киселина (никой не ни продаваше) както и други концентрирани за някой цели, в домашни условия. Ще се учудите колко е лесно и просто. Записвахме се на ракето-моделизъм за да имаме достъп до материали за по-сериозни експлозиви. Включително и се записвахме по същата причина на военно обучение (от някакво състезание по такова, дори имам един бронзов медал в къщи). Един мой съученик превърна тази си страст в професия и сега прави подобни неща професионално. На тавана на училището се събираха по-големите за да пушат и да обарват момичетата, които идваха за същото с ентусиазъм. Един път така ненадейно запалиха училището. Някой твърдяха, че било нарочно. Когато ни събраха на верига да сваляме мебелите за да не се разгори пожара, ние вместо да ги складираме надолу, ги хвърляхме през прозорците от петия етаж. И друг път сме хвърляли мебели и училищно имущество. Някой са скачали от третия и четвъртия етаж и са чупили крака, ръце. Най нежното ни поведение към учителите бе да им слагаме кабърчета по столовете или да ги мажем с каноколит. Без значение дали ги харесваме или не. Това е конфликт на поколенията. Точно какъвто има между майка и дъщеря в пубертета. При животните този инстинкт го наричаме отбиване. Не един учител пък си изпускаше нервите и пребиваше яко деца. Странното е, но като се замисля спомените ми казват, че май най-уважавахме точно най-лошите и най-лошо биещите.

На фона на тези мои доста меки спомени (изрично изтрих и пропуснах далеч по не меките случки) това, което бе показано във филма на БТВ бе нежно и някак мило. Направо се кефих на невинността и неопитността на тези деца. Нищо не са видели те от света, или то е било изрязано от филма.

Защото едно училище е сблъсък на характери. Там ходят хиляди деца от много и различни семейства. И семейната среда няма чак толкова голямо значение, колкото някой нарочно и отделят. Повечето изследвания показват истината – че много по-голямо влияние върху децата имат техните приятели, отколкото техните родители. Съотношението на влиянието е приблизително 3:1. Защото към родителите си имаш уважение. Но към приятелите си имаш доверие, на което разчиташ в тежки моменти, а такива в училище има постоянно. Следователно тук родителите са прави че учителите са единствените възрастни в състояние да влияят на децата в средата в която те получават най-много влияние, в училище, от приятелите си. Но не заради учебния материал, а заради общия пример и отношение. За това и професията е тежка и изисква познания по психология. Децата са силно конкурентни. Ние хората, както и всички животни се конкурираме по между си. И всяко дете търси механизъм да изпъкне по най-малкото съпротивление. Ако не можеш да изпъкнеш с оценки, биеш тези, които могат, за да изпъкнеш със сила, и да държиш уважението на средните. Някой изпъкват с играчки, дрехи и стандарт. Други с бруталност. И колкото и някой да търси вината в семейството, не можем да не признаем, че тези проблеми се случват с висока честота и в най-добрите семейства (израза „случва се и в най-добрите семейства”). Защото ако в къщи само спиш, ядеш, и лъжеш родителите си, когато си ученик ти живееш на училище. И то не за уроците. А за съучениците си. За да оцелееш с тях или въпреки тях. Много повече учиш там извън уроците, отколкото чрез тях. Учиш социална реализация и оцеляване. Нещо, което официално не се учи. И това е добре, защото ако не се случваше така, щяхме да сме изолирани единаци, мързеливи и не желаещи да се изявяват и конкурират. И нямаше да имаме западащо общество, просто защото нямаше да имаме общество.

Някой учители умело усещаха проблемите, притесненията и конкурентноспособността на учениците по мое време, и ги използваха креативно и за добро, развивайки отношенията ни. Други се опитваха да противодействат и страдаха, одрани от креативността, точно така както и най-здравите камъни се заглаждат от воден поток с пясък.

Но ние оцелявахме. И в целия този на пръв поглед хаос, всяващ ужас сред възрастните, от нашето училище излязоха политици, адвокати, общественици, перфектни инженери и хора за уважение. На последната сбирка на класа ми всеки бе станал нещо в живота си. Никой нямаше от какво да се срамува. Защото ние може да си носехме автоматични ножове и да се биехме, но също така се събирахме и в групи да си помагаме. Ходихме заедно по музеи. Ходихме и заедно се организирахме на екскурзии включително сами, без да казваме на родителите си ходихме до Витоша или провинцията, по музеи и подобни. Създавахме заедно собствени вестници с карикатури и сатира, в които имаше неща далеч по-различни от училищният вестник (например вицове за учителите, сарказъм, картинки със стрелящи се мафиоти, комикси, научни статии). Отглеждахме животни. Лекувахме ги. Ремонтирахме училищни материали по собствено желания. Събирахме пари и си сложихме свои шкафове в стаята. Пребоядисахме си сами стените. Помагахме на болни и възрастни хора по собствено желание. Извършвахме обществена дейност в квартала. Обичахме и мразихме добрите и лошите хора, според собствените си наивни критерии. Създавахме си сами къщи, колиби и мебели за тях. Правехме си автомати за бонбони, пасатори за правене на айрян (с моторче от детски танк), и други изобретенийца. Правехме кораби, собствени ракети, рисунки, химически вулкани, светлинни ефекти с огън, фойерверки. Правехме си сами стъкло, стъклени колби, оборудване за обогатяване на химически материали, куршумчета. Направихме си собствен прожекционен апарат (сами без учителско наблюдение или наблюдение от възрастни) и собствен анимационен филм нарисуван с мастило върху осветена филмова лента. Правихме стъклени топчета, в които поставяхме паднали зъби на съученици. Правихме огнени ферии. Ремонтирахме коли. Някой подобрявахме. Правихме си собствени игри, и собствен автоматизиран лифт между едно дърво и първия и втория етаж на училището. Писахме софтуер, игри, програми, ходихме по олимпиади по информатика, физика, математика, химия, и се представяхме много добре. Спортувахме. Някой отидоха в националните отбори. Някой други са известни фитнес телевизионни герои.

Защото в училище винаги има хаос. Децата растат и създават такъв, от хормони, конкуренция, социални проблеми по между си, и от семейството. И това създава проблеми, но и креативност. И двете вървят ръка за ръка, защото са ефект на конкуренцията. И доброто също се проявява, освен лошото. В същите хора. Няма просто добри и просто лоши. Лошото създава добро, а доброто лошо. Макар учителите и родителите да не могат винаги да го видят, защото са пристрастни. Училището на първо място е една социална машина, която учи хората да живеят заедно. Да се организират заедно. Да решават конфликти заедно. И то далеч извън уроците и училищната програма. Просто поради факта, че се събират много и различни хора на едно място. И в училище има същите извращения както и в казармата, или в офиса, или в партията. По същите причини. Важното е, че този хаос е ефект на движението, и това поражда креативност – в лоша или добра посока. На къде ще тръгне зависи и от общото влияние върху учениците, което най-вече, макар и относително малко като цяло, се създава от учителите. Ако те нямат посока, и учениците няма да имат такава. Хаосът не е просто лош или просто добър. Той е просто хаос. Различен и отделен от учебната програма. Той не и помага, но и не вреди чак толкова.

За мен от филма на БТВ се разбра само едно – децата са точно такива, каквито винаги са си били. Такива, каквито бяхме и ние, на тяхната възраст. Със същите проблеми. Със същото поведение. Не са се променили. Не са станали по-добри. Но не са станали и по-лоши. Просто са си същите. За добро или лошо, като нас. Носейки и създавайки същото училище. Което не е драстично по различно днес, отколкото бе преди 20 години за мен. И проблемите трябва да се решават, не трябва да си затваряме очите. Но да се всява безсмислена паника е прекалено безсмислено. Както и лоши очаквания от бъдещето.

Защото ние биещите се, завладявахме европата и печелихме златни медали по олимпиадите, често с голям бой.

Ние крадящите, пушещите и пиещите, сме днешните общественици, политици и изявени работници на държавата (и май още крадем, пушим и пием).

Ние получаващите двойки по математика днес създаваме сложните математически формули описващи икономическите, физичните, химичните и медицинските явления.

Ние наркоманите и домашните химици правим днес бизнеса и икономическия растеж на тази държава.

И някой от нас станаха хора с помощта или въпреки училището.

А от филма на БТВ на мен най ми хареса завършека. Когато въпреки измамата от страна на мнимия учител, въпреки конфликтите, въпреки неговото напускане, децата се радваха да го видят пак. И ние бяхме такива. Господина, учителя, често ставаше един от нас, приятел, на който сме склонни да простим и това, че ни наказва, че ни пише двойки, и че ни изоставя.

На учителя с любов (БТВ Репортерите) - Първа част:

На учителя с любов (БТВ Репортерите) - Втора част: